Заровил бях парфюмът теменужен,

  прекрачвайки през болничния праг.

   Втълпи ми Прозата:-Ти тук си нужен,

  изправен пред невидимия враг !

Напразно скришом в пламъка се хвърлях

и с голи пръсти ровех из жарта,

но щом съзираше косите ми опърлени,

тя ме заливаше със ледена вода.

И нажежените   от състраданието струни,

светещи лирично в мисълта ми ,

се скъсваха от строгите й думи:-

-Не се расейвай! Дебне тук  смъртта!.

-Затуй аз,прозата,облечена съм в бяло-

за да напомням:-Клел  си се ти в мен!,

 Да си ми верен–духом,но и тялом

за  да ми служиш-с мисъл-като лед!

Не е театър тук ,но знай ,че имаш роля!

Тук драмите са весден,все пред теб.

Тук сцена е човешката неволя ,

но нямаш право ти да носиш креп.

,

Не си артист,но зорко в теб се вглеждат

угрижени  и молещи  очи.

Тук рецитираш монолога на надеждата.

Надеждата страдалеца крепи !

Далеч-от Лириката!Скрий я в теб дълбоко!

От сянката й -като лекар-се пази,

че поддадеш ли се на скръб и вопъл,

по- добре ти бяла дреха  не носи.