Още като отвори докторът вратата на клуба и всички млъкнаха.Спряха да чаткат пуловете
на таблата.Шахматистите спряха часовника си.Картоиграчите си събраха тестето.Зевзеците
край кюмбето се побутваха.Месарят първи се престраши:
-Докторе , я виж какъв плакат сме сложили в твоя чест!-И ми сочи с пръст таблото за обявите.
Какво да видя?.Намерили една снимка на войник ,легнал на релсите. На ръкава му-бяла лента с червен кръст. Отдолу –надпис:”Както Раймонда Диен „.
-Я ми разшифровайте шаржа си,зевзеци такива!Май , че за мен се отнася!
-Че как иначе? Нали Раймонда Диен навремето спря влака на войната? Не помниш ли?
-Искате да кажете , че…
-…..Че и ти така си спрял пред другаря Хрушчов влака на студената война!
- Разбрах ви дебелия намек. Добре тогава!Вие очаквате ,значи,да ви разкажа оная гаровата история,когато скочих от влака.
-Да , да!Маркототевската!
- Е,то най – важното, всъщност, беше моят доцелен скок.После войниците ми се притекоха на помощ,като видели , че спира влакът.Криво- ляво се добрах до поделението. Но аз забравих и- болка и- задъхване при мисълта ,че за един час трябва да ми дадат разрешение да отпътувам за София аз ,изгнаникът клети.Откъде – накъде ли?Ето каква е работата.
По пътя, още във влака, се получила телеграма- заповед:Приетите студенти да се явят на занятия за десет дни!Десет скъпоценни дни!Как няма да се джаскам от влака ,как няма да се трепя!Вие разбирате ли?Ци-ви-ли-за- ция! Тая славна дума !
Така се озовахме в университета-с войнишките униформи ,със стиганите глави, под които мозъкът се беше изпарил от аскерлъка.Една грамадна аула ,пълна със студенти.И ние ,уни-
жените и оскърбените-там ! Гледаме умно ,пишем по десет часа на ден. Някакви лекции четат
хора с дебели очила. А пък наоколо- мадами !!Станахме разногледи!Ум да ти зайде!
На десетия ден се одрямахме. Май пак ще ни приберат ? И…. ,” о геройски час” ! Посред
лекцията в залата се втурва някакъв аскер- аркадаш.Развява победоносно една телетрафна
лента. Целува я от време на време. Без да му мигне окото, застава прав върху големия плот
на катедрата и изревава:-У-вол-не-ние !У-вол- не- ние !..У-ВОЛ-НЕ-НИЕ!.... УР-РРА-АА!.
Професорът дипломатично се оттегли. Във въздуха „хвръкнаха завчаска „стотици войнишки кепета. Край на теглото!Да живее животът!
То хубаво ,но се оказа , че маркототевци са изгубили цял семестър и вместо него , са
„учили „ всичко на всичко десет дни.Нали сме вундеркинди!Стига ни толкова!
Да , ама не-както каза бай Петко Бочаров.Докато се обърнем ,изтече първата година.
Гола вода-по всички предмети!.Гьон-глави!. Нищо не влиза в тях. А момиченцата край
нас чуруликат уроците. Грам самочувствие не ни беше останало.Ясно ни беше –ние сме
жертвени агънца .Тез дебели книги ги отворихме чак на изпитната сесия.Добре ,че Вазов
го беше казал:”Нищо! Т е ще паднат, но честно , без страх!Като шепа спартанци пред сганта на Ксеркса!” И така нататък-ние „,младите опълченци пушкахме и отблъсквахме без сигнал, без
ред…”.защото „Отникъде взорът надежда не види” Но в казармата пеехме:”Велик е нашият войник”!Което значеше ,че нямаш право да отсъстваш от строя и от боя.И така-знаем ,не знаем,
чел недочел , клан недоклан , дран недодран– с войнишка стъпка прекрачихме изпитния праг.
- Я разкажи как мина първата сесия!-Не се стърпя някой.
- Охо ,някой на стари години да не е решил да следва?Нека да каже само!Важно е да при-
готви по- дебела пачка. Няма нужда и на лекции да ходи.А за нашето ходене по мъките пред-
лагам друг път да ви губя времето.
.А сега някой смелчага ще седне ли срещу мен да го бия на табла?
-
