Зов на недолюбена  цигулка,

(ех, нехайни юношески  дни !) ,

звънна в мен, (и то - в нощта дежурна):
- Струните с ноктюрно съживи!

Как  да будя  чувства в мен ръждиви -  

тези струни – в паяжини , в прах?

Тишината, церберски ревнива,

счита  серенадите за грях!

Няма да е чиста съвестта ми

да посегна под крилото на съня .

Да  залъжа Тишината с увещания?

Непреклонен властелин е тя. 

А защо да нарушаваш тишината?

Музиката може да звучи

на човека право във душата .

Ноти  с мисълта си изпрати!    

Нека да си властва над леглата

пърничавата Кикимора - тишина !

Музата е властник на  душата.

Тихомълком тя пристъпва с теб в съня.

Под клепачите  си болният сънува  

серенадите от юношески  дни

и цигулката  ти в мисълта ликува

чрез ноктюрното, което възроди.