В   ретината ми заснет е  всеки ден и час

край неона-маяк вечен:” БМП-Бургас.”

 С бели нощи съмваш още в мене ти , мой град.

 Не- с фиестите среднощни отгулях те млад.

Не-в  амурно пълнолуние- с булеварден смях .

Не – в китарен звън сред дюни- там,  на Слънчев бряг.!

А с хиенен вой сиренен ,с мръсна газ- в мъгли .

С телефони , нажежени от “пожар”- звънци.

 В час-пик- с отклик  на тревога .С  дума топла-в скръб...

С ек- въздишка:-Слава Богу!-от спасена гръд.

Със искрицата- надежда -    в зенична  мъгла.

Със  усмивка на колежка  с потни очила..

С упреците  на  припряни , с глас невъздържан.

С благослови и закани или с укор ням.

Със стенания и рани – С подарена  кръв..

( Безвъзмездна, самарянска....Нямах дар по-скъп..)

Не-в  диспетчерски  архиви!В мен са – зов след зов!.

В мен отекват с   вик призивен.В мен ще са до гроб.

Гларус бял ми хвърлил пъпа в синия талаз,

 та от роден ден дом по- скъпа ми е БМП-Бургас.